Облакът Атлас

Atlas

Облакът Атлас е книга, която крачи редом до определението “шедьовър”, от време на време се здрависва с него, но не съумява да го хване в трайната си, здрава прегръдка. Започвам именно с основната си формулировка, защото колкото и много да се пише за тази книга, толкова и всичко може да се синтезира в горното изречение.

Историята е непредвидима, изтънчена, груба, реалистична, фантастична, подканваща читателя сам да я определи по свой собствен начин. За всеки един вкус има по нещо.  Да се описва сюжетът на подобна творба в подробности е ненужна загуба на време, а и почти непосилно занимание, особено ако не искам да разкривам сюжетните нишки. Куртоазията обаче ме зове и все пак ще кажа, че тотално непознатият ми до преди 10-ина дни Дейвид Мичъл е сътворил сюжет-титан, разпростиращ се през няколко различни епохи, в отделни периоди от времето, обхващащ шест, поне наглед, различни истории, които се оказват втъкани една в друга, подобно на матрьошка.

Звучи грандиозно, но в самата си всъщност всяка една история акцентира почти изцяло върху отделните личности, които я задвижват. От млад и талантлив бисексуален младеж, пишещ писма до своя… приятел, през амбициозна журналистка, готова на всичко, за да завърши случая на своя живот, та чак до футуристичното бъдеще, където един клонинг посява семето на революцията, А дори и отвъд това бъдеще, всичко е подредено под формата на вертикално поставени плочки домино. Отделните действия отекват в бъдещето, а дори и най-малките жестове могат да доведат до последствия. Всичко е навързано в стройна музикална композиция, в която всяка една нота изглежда на мястото си, само ако и предходната също е там. Бих искал лично да стисна ръката на Мичъл, защото дори и за миг не ни натрапва философските глупости, които неминуемо съпътстват ефекти на пеперуди, дефицит на богомолки и прочее глупости, а вместо това оставя самото повествование да се разгръща плавно и да оставя малка усмивка у читателя, всеки път когато 2 различни сюжетни нишки тихо и ненатрапчиво се вплетат една в друга. Едно голямо браво!

Другият много голям плюс е самият начин, по който Дейвид Мичъл пише. За всичките близо 600 страници почти няма да усетите скука, действието се развива ту плавно, ту препуска с бясни темпове, но е невъзможно да ви остави безпристрастни към случващото се. Както написах и по-горе, за всекиго има по нещо, чувство, което се засилва допълнително от факта, че всяка една история е структурирана по коренно различен начин – една е чисто повествование, друга е под формата на писма, трета наподобява изповед, четвърта представлява извадки от дневник. Дори и виден илитерат би харесал нещо в тази книга.

Разбира се има някои неща, които откровено ме подразниха. Едно от тях е цялостната и тотална липса на кохерентност в книгата. Като казах матрьошка по-горе, наистина го имах предвид. Историите не се развиват последователно, вместо това всяка една от тях, подобно на матрьошка се отваря до средата, бива оставена настрана, докато се стигне средната, най-малка матрьошка(тя никога не се отваря) и после се тръгне по обратния път нагоре. Едва ли това е най-литературното обяснение на сюжет, което някога сте чели, но абсолютно точно дефинира Облакът Атлас. Изцяло целенасочен новаторски подход, вдъхновен от стилистиката на книгата, но лишава читателя от голяма доза съпричастност към случващото се, оставяйки голяма пауза в действието.

Другият проблем, по същество мрънкане от моя страна, е дължината. Просто исках повече и смятам, че книгата го заслужава. Можеше да се изстиска повече от толкова и интересни истории, дори и да се добавят още една или две. Книгата ми остави лек вкус на незавършеност, на нещо липсващо в цялостната картинка.

Едно нещо е факт и трудно ще намерите две мнения по въпроса – Облакът Атлас е книга, която си заслужава да бъде прочетена. Вярвам, че е можело да се получи и по-добре, но дори и така имаме едно от най-добрите произведения за последните години. Палци горе.

Издателство:  Прозорец

Цена: 16.00