Клара и сянката на скуката

d0bad0bbd0b0d180d0bТъкмо когато си мислех, че съм набрал сила с испанските автори и нищо не може да ме спре да им се възхищавам (Сафон, Палма) и да продължавам да чета и да чета, Хосе Карлос Сомоса изправи могъща космата гръд и сложи преждевременен край на моите съкровени желания. Защото, видите ли, “Клара и сянката“, е една от най-скучните книги, които съм чел в последно време. Толкова много кофи скука се изливаха върху ми в рамките на около 2 седмици, че ми костваше невероятни усилия дори да я завърша.

А дори не купих книгата заради чифта женски цици на корицата, купих я, защото задната корица ми я хвалеше като световна величина в областта на криминалната литература, наградена с престижни, по-престижни и най-престижни награди, които никога не съм чувал, но явно са много известни. А и самата идея ми се стори интересна, особено поднесена  на не повече от един лист хартия – жестока експлоатация на човешкото тяло, поднесена под формата на нова вълна в изкуството, наречена хипердраматизъм. Живи картини, голи тела, позиращи с часове, без право да гъкнат и струващи милиони долари. И един луд убиец, чийто мотиви са замъглени в сюжетното було на посредствеността. След прочитането на книгата далеч не ми се струва толкова интересно, факт.

Та, нека видим с какво разполагаме. Клара и сянката претендира да фигурира в жанра трилър, въпреки че за нескромните си 600 страници имаше сумарно 2 момента, които да те накарат да помръднеш вежди в очаквателен израз на някакво добре замислено действие. За съжаление първият дойде след 300 страници, вторият чак в самия край. И то слабо реализирани моменти, еманацията на клишетата във всеки трилър. Ще дам абсолютно автентичен пример, изваден от книгата:

“Клара погледна през прозореца на къщата в необятната неизвестност на нощта, но не можа да види никого. Но мъжът беше там и я гледаше”

От обливащото ме на вълни напрежение понякога затварях очи. Защото заспивах, докато четях. Буквално. Действието препуска като разбеснял се охлюв през детски пясъчник и оставя същата слуз след себе си. Въпреки че следва логическа последователност, повествованието много често забива в абсолютно ненужните истории на част от героите. А тук героите са повече от посредствени и напълно забравими. Освен Клара, млада и красива дама, желаеща да се превърне в новата хипердраматична творба на голямо артистично величие и съответно в купчина професионално нарязано месо, имаме няколко разледващи случващите се престъпления детективи и един катун треторазредни персонажи, чиято поява е разхищение на ценни дървесни видове. Бавно и безславно авторът ни води към своя хипернедраматичен финал, който отдавна е разгадан от всеки буден читател.

Най-голямото падение на Сомоса е посоката, в която решава да води цялото повествование. Вместо да заложи на по-големи дози напрежение и задкулисни интриги в света на едно бъдещо изкуство, които по някакъв начин да закотвят читателя между страниците, той се впуска в безцелно изграждане на незапомнящи се и бледи образи, като дори не използва до край най-силният си коз: моралните и психически граници, които този вид хипердраматизъм поставя. Ако просто искам да знам що за боклук е всяко проявление на съвременното изкуство и хората, които го създават, мога просто да се разходя покрай НАТФИЗ.

Издателство: Колибри

Цена: 16.00