Защо нациите се провалят ?

Image

Гост автор: Добрин Станев (EuroFocus)

Защо някои държави успяват, а други се провалят? Защо някои държави са богати и добре устроени, а гражданите на други се движат на ръба на оцеляването? Много обяснения могат да бъдат дадени: географско положение, ресурси, култура, невежество по въпросите на управлението. Авторите на тази книга Дарон Аджемоглу и Джеймс Робинсън не смятат, че отговорът се крие в който и да било от изброените фактори.

Ногалес е малко градче, на Американско-мексиканската граница, разделено на две. Географското положение е същото, но американската част на Ногалес е сравнително богата, а мексиканската – значително по-бедна. Защо? Според авторите успехът и провалът на общности, градове и държави се дължи на първо място на техните институции. Ачемоглу принадлежи към икономическата школа, наречена нова институционална икономика. Тази школа изследва значението на институциите с оглед най-вече на икономическото развитие. Понятието ”институции” обхваща не само формалните закони в едно общество, но и неписаните правила, според които то действа. Институциите създават стимулни структури и култивират определен вид поведение: за да успееш в системата, в която се намираш, трябва да следваш тези правила.

За да открият източниците на икономическия прогрес авторите разглеждат множество примери в световната история и групират институциите в две групи: инклузивни  и екстрактивни. Икономическите институции на свободния пазар създават богатство, но за да могат те да функционират първо на лице трябва да бъдат подходящите политически институции, които да гарантират живота и свободата на индивида, както и неговата частна собственост.

 Трябва да съществува надеждна съдебна система, която да отсъжда безпристрастно в споровете между стопанските деятели. Държавата трябва да осигурява на първо място сигурност и на второ място надеждни публични услуги там, където пазарът не би се справил. Необходими са и демократични институции и разделение на властите, които да гарантират, че държавата няма да стане прекалено силна и да смаже индивида. Когато едно общество съумее да установи тези фактори може да се очаква, че просперитетът ще последва. Стопанските деятели трябва да имат сигурност и свобода: да са сигурни, че тяхната печалба няма да бъде безпринципно отнемана: както от държавата така и от другите субекти. Свобода, за да могат да сключват такива сделки, които сметнат за добре без да вредят на другите. Държавата трябва да осигури равни условия за бизнеса, равенство пред закона. Институциите, които осигуряват всичко това, са наречени инклузивни (включващи, приобщаващи) институции.

При наличието на такъв тип институции хората са по-склонни да експериментират, да пробват нови неща, да бутат напред иновационната граница и да създават нови идеи, практики, продукти. Новите по-ефективни производствени практики и продукти, заменят старите в процес, който икономистът Йозеф Шумпетер нарича креативно разрушение. Икономическият растеж не може съществува без иновации. Единствено, ако живеят в инклузивните институции, хората ще са склонни да поемат риска на експериментаторството. От този тип институции печели цялото общество.

За институционалните икономисти историята е от голямо значение. Политическите решения и приетите днес институции имат последици дълго след това. И обратно – сегашното положение на дадено общество може да се обясни с приетите институционални парадигми назад в историята. Това явление се нарича „зависимост от миналото”(path dependence). Веднъж избрали своя институционален път държавите имат склонност да го следват: бил той правилен или грешен. Това поражда самозадвижващи се порочни кръгове: лоша ти е държавата, защото институциите са ти слаби, а не можеш да промениш институциите, защото нямаш интерес да го правиш. Звучи ли ви до болка познато тези дни? От друга страна, ако държавите изберат правилна институционална подредба, могат да ги чакат благодетелни възходящи спирали, в които просперитетът и демокрацията взаимно се подкрепят.

На другия край на спектъра са екстрактивните институции, които не облагодетелстват обществото като цяло, а неговия малък, но силен политически елит. Империята на Конго, абсолютистка Франция, СССР и тн са такива и си приличат по това, че управляващите държат в подчинение своите поданици/граждани с целта да извличат облаги за себе си. Елитите в тези страни нямат никакъв интерес да променят практиките си. Те са настроени враждебно към всяка иновация както технологична, така и политическа, защото това би подронило неоспоримата им власт. Креативното разрушение не е свързано само с установяването на нови технологични продукти, но с нови обществени и политически взаимоотношения. Така всяка промяна се явява и заплаха за екстрактивните институции, а стабилността и непроменимостта – първото им правило. Елитите в страни като Зимбабве, Колумбия, Узбекистан и Северна Корея са силно заинтересовани от поддържането на статуквото, защото то им носи огромни печалби за сметка на обикновените хора.

Какво може да се направи? Ако историята, задава вектори на развитие, то как може една държава да премине от екстрактни към инклузивни институции? Историята е важна, но не е неизбежна. Зависимостта от миналото създава предпоставки една институционализирана практика, без значение добра или лоша, да се запази дълго време. В историята обаче съществуват критични моменти, които разклащат обичайните практики, които дадено общество следва. Големи събития като кризи, революции, войни дават повод на държавите да преориентират политическите си устройства.

Критика на книгата

Според Джефри Сакс авторите представят доста опростена картина за историята: Добрите политическите и икономически институции ще се подкрепят взаимно и растежът е осигурен. Сакс дава примери с Прусия в началото на XIX век, Япония по времето на Мейджи и Южна Корея след Корейската война, които ни представят случаи за важни икономически реформи и растеж в авторитарни държави. Въпреки че Южна Корея днес е демократична държава с напреднала пазарна икономика, самата пазарна икономика всъщност се развива по времето на диктатора Парк Чун-хи. Днес дори авторитарен Китай се опитва да подкрепя иновациите на своята територия и не се задоволява единствено с копирането на западни технологии. Главната критика на Сакс е в редукционизма на теорията на Ачемоглу и Робинсън. Въпреки че Сакс се съгласява с важността на институциите, той не ги превръща в единственият значим фактор: културата, географията също са от значение. Светът е по-сложен, отколкото изглежда.