Игра на дама

cortazar

Никога не ми е било по-трудно да облека в думи мнението си за дадена книга. Хулио Кортасар е гениален до непоносимост и нетърпим до пристрастяване. Влюбвах се и разлюбвах Игра на дама  по няколко пъти на ден, редувайки възхищението със скептицизъм и увличането по книгата с остра ответна реакция към най-дълбоките точки на бездната, в която те хвърля. Най-поразителното нещо е невероятната двойнственост на написаното. Като двете страни на една монета, които са толкова коренно различни, че именно в различията си се наподобяват, взаимнообясняват, противопоставят и допълват…

Игра на дама е замислена като експеримент, в който Кортасар умишлено цели да излезе от конвенционалните рамки на писането на роман. And, my God, he does. Още с отварянето на книгата това става ясно от схемата за четене, която се мъдри пред невярващите ви очи. Да, държите една книга, но всъщност между кориците й има две. Или по-скоро три книги. Можете да четете по установения ред- от първа до 56та глава. Или като ловки играчи на дама да следвате схемата на автора коя глава след коя следва (в комбинация с един куп допълнителни, незадължителни глави след “нормалния край” на задължителната книга). Следвайки примера на Кортасар и аз сега ще напиша две рецензии- една за тези от вас, които искат да са като tabula rasa за всички останали изненади в книгата и една за любопитните, които искат да разберат всичко, което имам да кажа, spoilers included.Първата рецензия се чете по нормалния начин, а за втората трябва да маркирате с мишката целия текст: необичайно големите паузи между параграфите съдържат остатъка от текста.

Орасио Оливейра е аржентински бохем, интелектуалец, анархист, нихилист, както и най-вече: нищо от изброеното. Той е страстно влюбен и същевременно дистанцирано безразличен към Мага, с която заедно правят всичко и нищо, срещайки се случайно из улиците на нощен Париж, без да са имали среща. изжиявайки една сюрреалистична любовна история без бъдеще, в която търсенето на другия е свързано само с неговото емоционално отсъствие и физическа всепостижимост. Клубът на змията е името на импровизираните им сбирки с приятели, или по-скоро: със сходно безпътни обитатели на града, кланящи се на бог Джаз в храма на алкохола и декаденството. 

Това, което започва като обикновена любовна история в духа на Жюл и Жим на Трюфо, се оказва фунията на неочакван ураган, който бързо и неусетно те отнася на място, на което по-често не искаш да бъдеш: насред безбройни останки емоционална разруха и нихилизъм, украсени от случайни проблясъци на режеща като нож ясна мисъл и заглушаващи я безкрайни отклонения. Хорации е римският вариант на името Орасио и според мен това не е случайност: нерешителният образ на Хамлет, вечно спрял на ръба между саморефлексия и действие се появяваше непрекъснато.Има изречения, в които само в два реда Кортасар побира толкова много образи и съвършено лаконично формулирани емоции, колкото други автори няма да успеят да поберат на две страници. Същевременно обаче талантът му има и своята мрачна, трудносмилаема страна, която не просто пресища жаждата на читателя, а буквално я удавя в безкраен поток на съзнанието, на който може да завиди и самият Джеймс Джойс. Ако това ви се струва трудно за вярване, само ще отбележа, че най-дългото изречение в книгата започва на 95 стр. и завършва в края на 97 стр: едно безкрайно обяснение в любов към джаз музиката, достойно за най-задъханите удари по пишещата машина на Алън Гинсбърг в Howl. Философските възгласи на Кортасар заемат още по-централно и още по-безкрайно място, въплатени в книгата под формата на алкохолни дискусии в Клуба на Змията, примесени със сюрреалистични примери за приложимостта им в живота.

hopscotch

За мен това бяха и най-трудните за четене елементи от Игра на дама и проблемът не е в безкрайния низ препратки към десетки стожери на литературата, философията, културата и всички области на познанието, който може да затрудни и най-ерудирания читател, а по-скоро в невероятната инертност на тези герои, която ме изпълва с действено нетърпение. Макар да говорят по цели нощи, тази групичка парижки интелектуалци реално нищо не правят и в нищо не влагат умствения си потенциал, освен в безкрайни реки от водка, тютюнев дим, ужасното модерно изкуство на Клее и спорни силогизми. Въпреки това не мога да не призная възхищението си към таланта на Кортасар, който превръща книгата в нещо много повече от изложената на страниците история. Играта на дама е трудна за четене, защото трябва да се изправиш пред ужасно много неща, включително и себе си. Моралните въпроси, които повдига са брутални, но бързо разбираш, че нещата са много по-сложни от заемането на автоматичната роля на съдник спрямо безбожните постъпки на Оливейра и има нещо много по-страшно от обикновено нехайство зад подбудите му. Особено потресаваща е сцената, в която той хладнокръвно обсъжда философски въпроси с приятелите от клуба, докато знае че детето на Мага вече не диша. Що за човек може да постъпи така? Колкото повече четем за Оливейра, толкова повече коравосърдечното чудовище се оказва един дълбоко объркан, безпътен човек. Това, разбира се, не го оправдава, но още по-ясно разкрива бездната, която зейва под краката на тези, които решават да осъществят интелектуалния бунт срещу абсурдите на нормалността. И още по-силно подчертава колко тази ниска нормалност, всъщност понякога стои доста по-високо от пълната свобода, в която не просто се губиш, а понякога напълно потъваш, лишен от потака необходимото русло на обществото.

Втората част на книгата, обаче, е истинското откровение. Чак когато на сцената влязат Травълър и Талита, осъзнаваш, че калейдоскопът е давал изкривени картини, защото си го гледал откъм грешната страна. Всичко се разделя на две. Като последните две квадратчета от играта на дама. Осъзнаваш всичко за противоположностите. За избора. За фалшивото лице на свободата и светлата страна на ограниченията. Осъзнаваш какъв би могъл да бъде Оливейра, ако реши да направи стъпка назад от бездната, в която сам е пожелал да надникне. Какво е можел да има, ако той самият не беше черна дупка. Или какво нямаше да има: две крайности които са толкова далече една от друга, че всеки момент ще се докоснат и ще опишат кръг. Осъзнаването на това взаимодействие е може би най-гениалната част от книгата. Игра на дама може да се чете по хиляди начини, но повечето от четенето се случва не само извън написаното, но понякога дори въпреки него. Докато други автори залагат важните си идеи между редовете, Кортасар буквално пише между редувете, редейки два мисловни потока едновременно, правейки възможно да четеш два напълно отделни текста едновременно…

Маноло Травълър (който парадоксално на името си, никога никъде не е пътувал) е алтер егото на Оливейра. Или по-скоро Оливейра е алтер егото на Маноло, така както Талита е това, което може би Мага би могла да бъде. Ин и ян, покой и хаос, вечна любов и преходната като пяна страст на безразличието. Какво може да излезе, когато тези противоположности се съберат? Забавно е, че Оливейра, космополитът, се подиграва на Травълър, но сам е изгубен в Париж, далече от дома, където нищо не може да го спре по пътя на саморазрухата. И същевременно презира родната Аржентина, но открива истинския път към себе си именно в безвремието и презряната нормалност, които открива там. Той е в някакъв по-съвършен покой със себе си, именно, когато се доближи най-много до това, което не иска да бъде в лицето на Травълър

Краят остава удобно отворен, зарязвайки читателя като влюбен по средата на среща, без да знае как това ще завърши, но осъзнавайки, че вече безвъзвратно е променен. 

Отвореният край, не просто заблуждава за завършека на историята: той те оставя с впечатлението за пълната противоположност на това, което всъщност се случва после в допълнителните глави. Но пък сюрреализмът и фарса в тези глави изглеждат като измислица, така че може и първият край да е краят, а другото: паралелна сюжетна вселена, каквото-би-могло-да-се-случи-ако. А, и ако това не ви е объркало достатъчно: по схема последната глава е 131. Но на края на 131 пише, че трябва да минеш към 58. А там пише, че пак трябва да се върнеш на 131….Endless loop…

 Това е първата книга, която завършвам без да съм сигурна, че съм завършила. Ако сте литературен авантюрист по душа, това пътуване е абсолютно задъл/продъл/наложително. 

И сега след като написах всичко се сещам за още милион неща, които могат да бъдат казани.

Издателство: Агата-А

Цена: 29.80