Романът Енигма на Антони Казас Рос е обяснение в любов към литературата и към правенето на любов с хора, правещи литература. Четири съдби се пресичат и отдалечават, докато не се слеят в една литературна вакханалия от мрачни тайни, насилие, секс, напоени с мастило страници и метатекстови препратки. Макар на моменти да не успява да избяга от клишето, книгата притежава енигматична притегателна сила и те увлича моментално в света си, като спирала, чиято центробежна сила не е ясно дали води по-надолу към дъното или напред към светлината.
Авторът Казас Рос сам по-себе си е мистерия: спекулациите относно личността му включват предположения, че зад този псевдоним се крие някой от най-известните съвременни испаноезични автори. Официалната версия е, че поради тежка катастрофа е обезобразен и затова не желае да покаже лицето си на никого: дори на литературсния си агент. По ирония на съдбата избрах да го чета точно след като бях гледала La migliore offerta,, така че тази история си остава въпросителна, последвана от отворен с многоточие край.
Но да се върнем на самата книга: мистерия и енигматична сянка са надвиснали над всеки от героите: преподавател по литература с необяснима разрушителна страст да унищожава края на всяка гениална, но мекушаво завършена книга; младата му, либертински настроена студентка; съвършено красив млад поет, работещ като ефикасна и (досега) безгрешна наемна машина за убиване и млада японка: бяла като сняг и изяшна като калиграфски изписано хайку. Особено любима ми беше японката Наоки, чиято фина откъснатост от света и дистанцирана грация очароват като полъх от непознати земи, студен, но изящно красив и неразбираем. Всеки един от героите спасява и променя другия: по единично, по двойки, по повече цифрови комбинации, които здравият разум (и донякъде добрия вкус) позволяват преди силната история да се превърне в литературно изстъпление.
Казас Рос си служи енигматично добре с думите: има пасажи в книгата, на които се чувстваш като на остров сред океан от думи, на който можеш да поседнеш и да се любуваш до безкрай на красноречиво описани емоции и дълбоко прикривани болки. Има неща казани изключително добре и с много изящество, но тук таме имаше и фрази-клишета, които минаваха през мен като мълния и оставяха неприятен вкус на нещо, което пречи да възприемеш безпрекословно един автор, който иначе се отличава с голяма доза въображение и дар слово. Направи ми впечатление, че бяха основно пасажи, свързани с описанието на любов и/или по-скоро физическа страст, може би защото е трудно да се уцели баланса на думите, така че да хем да пасват на страстната емоция, хем да не звучат фалшиво подсилени. Извън тези моменти обаче, книгата се радва на множество увлекателни попадения: като атмосфера, идеи, препратки към множество други класически и модерни творби.
Казас Рос очевидно боготвори литературата и творчеството на испаноезичните автори. Хората, които обвиняват Енигма в самодоволство и претенции, според мен не са успяли съвсем да вникнат в нещо, което съвсем очевидно лъха от книгата: преклонение към литературата, лишено от сляпо поклонничество пред авторитета на писателите и по-скоро третиращо книгите и творбите като живеещи самостоятелен живот, хирургически откъснат от този на автора и самодостатъчен, самосъздаващ светове. Казас Рос не само не си придава важност: героите му правят книжарница, в която от съвременните автори е изключен той самия, защото “Казас Рос пише… животинска проза”. Така Казас Рос си играе със собствения си образ и възприятията за него с подчертано чувство за самоирония. Самовлюбените автори с претенции за гениалност обикновено не се шегуват на няколко нива със себе си в текстовете, които пишат.
Енигма е метароман. Роман в романа. Роман за писането на романи, за издаването на поеми, за преподаването на литература, за изучването й, за възхваляването и поругаването й. За четенето като проследяване на калиграфска извивка и за прочита на своя и чуждите животи като терористичен акт спрямо края, който е предвидил автора. Даже си мисля, че завършекът на романа е нарочно така написан, за да ни зарази с болестта на Жоаким. Не заради очевидната препратка в последния абзац, а заради цялостното усещане за нещо, което би искал да промениш и/или пренапишеш, защото си се почувствал измамен. Нарочно. Както казахме: роман в романа.
Като цяло испаноезичната литература в последно време е взела устремен превес в библиотеката: от Сафон, през Варгас Льоса, Маркес, Кортасар и Боланьо. Литературните традиции в Испания и Латинска америка и специфичното обожествяване на писането сред интелектуалния им елит ражда впечатляващи таланти. Списъкът ни за по-нататъшни покупки набъбна сериозно с Вила-Матас, Сомоса, Рейналдо Аренас и (за пореден път) Боланьо и Кортасар. Нямаме търпение!
Издателство: АлетерА
Цена: 17.00
Ловци на книги 