Кралят в жълто

The King in Yellow

Ще бъде лъжа ако кажа, че вниманието ми към Кралят в жълто не беше предизвикано от тънките пипала на мрака, които свързват книгата на Робърт У. Чеймбърс със завладяващо мистичната атмосфера и диалози в  True Detective. Винаги се радвам, когато покрай нещо любимо открия книги и автори, които иначе са твърде далече от всеобщото литературно внимание по една или друга причина.  Чеймбърс определено е едно малко самородно късче увлекателност, което успя да прокара както тръпки на студен страх по гърба ми с първите четири разказа в книгата, така и да предизвика спонтанен смях с хапливите диалози в по-лежерната бохемска атмосфера на Париж, заемаща последната част от сборника.

Кралят в жълто е втората издадена книга на Чеймбърс от общо над 70 новели, сборници с разкази и други разпръснати парченца от свръхествественото и необичайното. Опитите да бъде маргинализиран като автор са несправедливи, защото макар и невинаги да е блестящ (макар че на моменти е направо брилянтен), той успява да наложи себе си с интригуваща атмосфера, интересно преплитащи се между различните текстове сюжети и герои, чувство за хумор и усет към налудно-болното, които задържат вниманието и развличат читателя.

Историята за едва ли не прокълнатата (подобно на печалнта слава на…шотландската пиеса, чието име не е добре да се изговаря) пиеса Кралят в жълто се промъква като отровна локва в краката ти докато четеш, ту отдръпваща се, ту полепваща по всичко. Силно ме впечатли това, че още през 1895 Чеймбърс пише за Войната обхванала Европа в началото на ХХв, пророкувайки предстоящите френско-пруски пререкания и русувайки едно умиращо бъдеще, на фона на което нормалното човешко съществуване върви ръка за ръка с идеята за Смъртта, включително чрез легализирани публични камери за (само)убийство. Постепенното издаване на малки елементи от сюжете на пиесата Кралят в жълто и опустошителните ефекти върхо всеки, докоснал се до нея ми напомнят на La fin absolute du monde, което означава, че сянката на Чеймбърс освен Лъвкрафт и Пизолато е застигнала и други съвременни майстори на ужаса като Джон Карпентър.

Единственият проблем, който аз виждам в книгата е по-скоро странния  избор за структура. Последната част от разкази е посветена на група бохеми, живеещи бонвиванския си сладък живот между Латинския квартал и Люксембургските градини и които се състезават за вниманието на френската Академия и на младите кокетки, с които обичат да прекрачват границите на морала (поне така както ги възприема невинната американска душа). Аз нямах проблем с тази част от книгата: цялостната атмосфера приятно ми напомняше (както и в един друг разказ от книгата, Маската) на книгите на други двама американски автори от средата и края на ХIXв.- Натаниъл Хоторн и неговия роман, преплитащ съдбите на четирима любители на изкуството  Мраморният фавн  (потресаващо преведен на едно място на български като Мраморният елен),  както и съвсем малко на Дейзи Милър на Хенри Джеймс, в която представите за невинността и ухажването, изследват разликите между американските разбирания и привичките на Стария Континент. Определно харесвам автори, които демонстрират, че могат да се справят успешно в повече от един жанр и Чеймбърс без съмнение го показва редувайки свръхестественото с лежерно-декадентското, при това с доста приятен ритъм и стил на изразяване (просто прекрасен превод от Радин Григоров, между другото). Проблемът е в затихващото жанрово отдалечаване от очакванията ми с последните няколко разказа.

Тъкмо човек се е омагьосал от историята за Краля в жълто, жаден е за още, побиват го тръпки…И изведнъж вече не сме в Каркоса, а в слънчевия Париж с бохемските тревоги на млади влюбени…Доста anti climactic ми беше и въпреки че се забавлявах с диалозите и приятните напомняния за парижката топография, бях доста разочарована, че младият новак-художник в крайна сметка не се оказва опасен убиец-психопат и че под слънчевата фасада не се крият никакви зловещи тайни (освен скрити в гардероба любовници). Макар имената да съответстваха на герои, появили се в предишни разкази и местата да се дублираха с тези в страшната първа част (Дворът на дракона, например), някак си връзката се изгуби, а аз исках още.

Може би просто са паралелни вселени- едната на мрак, лудост и ирационалност, а другата: на безметежност и безгрижие, които правят лудостта още по-страшна с контраста си. Трябваше да е обратното и всичко да завършва с Краля, за да не се прекъсва така зловещата нишка. В съзнанието ми ще остане най-вече запомняща се тегобна атмосфера и невероятно haunting история на първите 4 разказа.  Мистерия и лудост в стил Fin absolute du monde вместо романтиката на Fin de siecle.

Искам да знам още за пиесата! Сега ми остава само да се ровя в стихотворенията на Денис МакХейл.

Издателство: DejaBook

Цена: 12.90