Децата от гаровия сейф

182265_b

Първият ми сблъсък с азиатската култура беше когато на около 9 години по погрешка нашите ми подариха на VHS Crying Freeman , заблудени от анимационната обложка, че това е филм, подходящ за деца. Ами не беше. Със зяпнала уста гледах как хвърчат отрязани части от тялото и реки от кръв и се убедих рано-рано, че азиатците не са от тоя свят що се отнася до прекомерното количество насилие и изкривените сюжети. Децата от гаровия сейф на Рю Мураками за пореден път затвърди това ми мнение с тази разлика, че е много лесно човек може да извърне отвратено очи от екрана, но много трудно може да пропусне потока от мъчителни идеи, които думите в една книга изсипват върху него като пробит контейнер с литературна отрова.

Книгата проследвява съдбата на Кику и Хаши- братя по неволя, намерени изоставени от майките си в шкафчета на две различни гари, но жертва на едно и също човешко безхаберие. Дружбата им се превръща в нерушима органична връзка в процеса на порастване и те са колкото сраснати емоционално, толкова и необратимо разделени от корозиралите зъбчати колела, които се въртят в главата на всеки от тях. Хаши бяга от вкъщи и намира в хомосексуализма и музиката някакъв отдушник на непреодолимата си вътрешна самота. Кику на свой ред се опитва да го откъсне Хаши от жадния печалба от чуждата драма спонсор Господин Д., докато същевременно крои планове да избие всички и превърне града в пост-апокалиптична пустош, досущ като призрачния изоставен миньорски град, в който са си играли като малки. В историята на Кику се замесва и кукленски красивият фотомодел Анемоне, която въпреки спокойния си безметежен живот, крие болезнено пропукан поглед към света и като че ли (освен Кику) обича да общува единствено с домашния си любимец- крокодила Гъливер. Пътищата им се преплитат с психично болни, извратени  психопати, склонни към насилие и самонараняване хора на ръба на смисленото съществуване.

Накратко- това никак не е лесна книга за четене. Този Мураками (да не се бърка с Харуки!) безспорно притежава болен талант на разказвач и садистично тънка способност да дисектира най-грозните кътчета на човешката душа. В крайна сметка по негов роман Такаши Миике прави един от най-бруталните хоръри, които съм гледала: Audition. Откъм литературна стойност определено не мога да кажа, че това е слаба книга- напротив. Самият факт, че те сграбчва така здраво за гърлото и те кара да се потопиш в свят, в който определено не искаш да бъдеш, е добро свидетелство за безспорния изкривен талант на автора.

По отношение на фабулата обаче- не мога да избягам от себе си. Книгата полепна болезнено по мен и ме захрвърли в бездна, в която категорично не желая да бъда. Всичко най-противно и пошло в човешката природа е изнесено като на черен пазар за прекрачени табута и лишено от всякакво човешко достойнство саморазрушение. Infanticide, педофилия, психични разтройства, насилие, сексуални девиации, изкривени фантазии и още по-изкривени късчета грозна, съблечена до най-извратените кътчета на душата човешка действителност… Нямам проблем с излизането от зоната ми на комфорт, даже ми е много по-интересно да чета за хора, каквито никога (Слава Богу!) не съм срещала и да надникна през генерално различни гледни точки от моята.

d9f1bd05dbaa7a30a28e04c816cd0d70

Децата от гаровия сейф обаче ми беше доста далеч отвъд границите на здравословното любопитство. Изпитвам непреодолима неприязън към хора, които въпреки всички възможности, които им се предоставя да направят нещо смислено и стойностно от живота си, предпочитат да дълбаят до дъното (и отвъд него)  на едно блато от самосъжаление, което сами продължават да пълнят с телесните секрети на самоуни(що)жението. Най-лесната пътека е да се поддадеш на това, няма нищо градивно, нищо осмислящо в подобен житейски път освен посалнието: има и такива хора, благодарете се, че не сте част от болната им действителност.

А сега чисто обективно: има много емоционален заряд в думите и света, който авторът рисува. Мураками гради наистина силни психологически пейзажи, които експлоатира до краен предел – както на ниво индивидуална психика, така и като колективен портрет на девиациите в едно отчуждено, болно общество. Изоставеният миньорски град, в който Кику и Хаши бягат от действителността като малки е по детски невинно ехо на извратената версия, която момчетата откриват като възрастни в Острова на отровата- отцепен квартал на Токио, който заради заплахата от химически отровената почва привлича като магнит цялата утайка на обществото. Град в Града, остров на престъпността, проституцията и психическата лабилност на опасни за себе си и обществото хора. Самотата и отхвърлянето непрекъснато се появяват като омягьосан кръг, който свързва момчетата с все по-увредени от своите собствени лични травми индивиди: водовъртеж от съдби, който помита всичко нормално и уравновесено по пътя си.

За да добиете представа за литературния стил и образност на Рю Мурками, прилагам долния цитат, който някак си най-добре улавя противоречивия характер на книгата: дълбоката, емоционално-въздействаща дисекция на душата, съчетана с болно-изкривен поглед върху света. Може да се каже, че това даже е най-оптимистичния вътрешен свят от предтставените в книгата, всичко останало е само надолу и надолу по спиралата на психическата нестабилност.

“И какво като е илюзия, знам, че виждам миражи…и какво от това? Какво като пия пясък вместо вода? До гуша ми е дошло от вода, омръзна ми да пия вода, до смърт ми е писнало, вместо да пия застояла вода, предпочитам да пия пясък, нека скърца между зъбите ми, нека дращи и разкървавява гърлото ми, ето, поглъщам изпълнения с досадна скука въздух и той ме задавя, повдига ми се от него, изпълва ме погнуса, скуката ми обгръща земната повърхност и изгаря, изгаря на слънцето…изпарява се и се издига в небето, превръщайки се в плътен облак, от който ще закапят тежки капки, дъждът ще продължи да вали докато изгният дробовете ти…между сградите ще потече буйна река, дъждът ще се усилва всеки ден и от високата влажност във въздуха ще е все по-трудно да се диша, в пукнатините на бетона ше избуи мангрова растителност, водата ще повали крайпътните дървета и те ще се превърнат в развъдник на невиждани дотогава отровни насекоми, насекомите ще продължат да снасят яйцата си, от които ще изпълзят лаврите им…едва тогава ти, Сачико, пристрастена към алкохол и сперма, ще вкусиш истинския ужас, едва тогава ще започне истинският ти кошмар- тялото ти ще се разложи и насекомите ще се изхранват от него, Сачико, а болничната ти стая ще се превърне в огромно гнездо на порасналите насекоми, пеперуди и влечуги, но това, което чакам аз, Сачико, ще настъпи едва след това, когато дъждът престане и набъбналото слънце се появи отново…аз ще заживея с Гъливер на покрива на онази кули, а около нас- само блата, ярки цветя и тропически растения, сред които бродят трескави хора, облени в пот. Но на мене нищо друго не ми трябва…”

Още първото изречение в книгата е идеален тест дали изобщо бихте продължили нататък. Аз лично не съжалявам, че се сблъсках с един много различен и псхологически краен стил на писане, но в крайна сметка книгата и нищо не ми даде- само ме изпълни с дълбоко отвращение към хората, което искам да измия от себе си с друго по-малко изкривено четиво, колкото се може по-бързо.

Издателство: Жанет45

Цена: 17.99

Поръчай онлайн