Атлас изправи рамене

От много време ми се искаше най-накрая да се запозная с творчеството на Айн Ранд. С оглед на обемните й произведения чаках момента, в който ще разполагам с повече време и точната нагласа за това, което ме очаква. Това е един от много, много редките моменти, в които пропастта между моите очаквания и реалността буквално ми подкосиха краката. Ако трябва да съм честна- очаквах много да харесам Ранд. Силният акцент върху рационалното мислене, който съм виждала в интервютата й + репутацията на противоречива личност бяха почти сигурно обещание, че ще харесам идеите й. Но нещо почна бавно и сигурно да се прокрадва след всяка следваща глава.

 “What is man? He’s just a collection of chemicals with delusions of grandeur.”

Ранд има дар слово- не може да й се отрече, че пише с патос и вкус към яркия, образен език. Но докато отделните абзаци разпалват въображенето и извън контекста звучат впечатляващо, събирането им в една цялостна идея показва по-скоро маниерничене, отколкото дълбочина; по-скоро проблясъци на идеи, отколкото цялостно, задълбочено изграждане на сюжет и герои. Да не говорим, че всяка идея отслабва, когато се върти в прав текст като развалена плоча из всичките 1200 страници на една книга.

Атлас изправи рамене започва завладяващо и уверено. В неназован период от антиутопичното бъдеще на Америка, Дагни Тагарт (наследница на железопътната компания Тагарт Континентъл) вижда как  империята, изградена от семейството й е все по-застрашена от некомпетентните решения на брат й и нарастващата заплаха от подмяна на свободния пазар с изродена американска социалистическа система. Дагни още от дете се посвещава неуморно на работа и се заобикаля само с най-талантливите и интелигентни хора. Дълго време единственият мъж, който допуска до себе си е постепенно отчуждилия се приятел от детските години– богатият наследник Франциско Д’Анкония. Сега е изправена пред задачата да вземе правилните решения и да възроди семейния бизнес от кризата на посредствеността, в която е изпаднал.

Дотук добре. И тогава се започна. Малки потрепвания, причинени от текста. Сбърчвания на нос и нервно потупване с крак. Отдавна не ми се беше случвало да се дразня от неща, с които по принцип съм съгласна. Всеки е господар на живота си. Трудът е висша ценност и интелигентните упорито трудещи се членове на обществото заслужават да се наслаждават на заработеното и заслужават високата си позиция. Просенето на помощ и търсенето на съжаление са слабост и неспособност сам да изкараш с труд това, което заслужаваш. Всекиму според способностите- не според потребностите. Съгласна съм с тези фундаментални тези на Ранд и разбирам защо способността за самореализация, индивидуализмът и акцентът върху независимостта привличат много хора към идеите й- в своето ядро тези неща са нещо много, много хубаво. Но величината, до която тя ги издига е плашеща. Фанатична. Ядна. Небалансирана. И под красноречивите думи: всъщност е лишена от дълбочина.

За човек, който застава така твърдо зад “рационалното мислене” и “разума”, Ранд е подчертано емоционална (дори невротична) докато привидно се опитва да звучи безпристрастно и самовглъбена в това, което пише.  За нея няма нищо по средата- само добродетелта на мултимилионерите и идиотизма на всеки, който иска да помага на другите или има нужда от помощ. Персонажите в книгата преминават през различни ситуации, но никой не се развива, променя или израства. Или започваш като талантлив, красив, способен и богат (или с потенциал да забогатееш), или персонажът ти е натрапчиво “разобличен” още при представянето: смачкан, неугледен, физически непривлекателен социален паразит или забогатял от правителствени субсидии идиот, който само пречи на богатите и великите по пътя им към господство над реалността. Дори няма балансиран диалог, чрез който сам да откриеш нещо за героите- всесилният разказвач поднася качествата им на тепсия, смилайки сложни идеи в кратки и ясно изложени бинарни “истини”.

Знакът на долара е новият кръст: единственият символ на изкуплението за елитния клуб от Директори (на водопади), които във втората част на историята строят сами своята елитарна Обетована земя. Богатството почти се самосъздава в очите на Ранд: то като че ли се самоматериализира на базата на желанието за полагане на труд и не зависи от покупателната способност на потребителите, нито пък се влияе от нуждите им. Така де- при всички тиради за таланта и труда нищо не се казва, за хората, които правят Дагни и другите богати-  онези незначителни същества, които купуват продуктите, ползват услугите или се возят на влаковете им. Да, стимулира се конкуренцията: изрично се казва, че ако някой работи повече и е по-добър, той заслужава да измести другите, но с малки изключения стартовата позиция на всички ключови герои е от милионер нагоре и малко реални фактори влизат в сметките им извън 1. Състезание с конкурентите и 2. Държавна намеса. Природните ресурси са или неизчерпаеми (защото иначе ще трябва да признае, че богатите имат нужда от някой, който да свърши вместо тях добива, преработката, транспорта и черната работа) или ненужни- понеже дори Perpetuum Mobile е по силите на Свръхчовеците в романа.

 Решителността е издигната в култ, дори да води до безумно нерационални и откровено глупави решения като например да поръчаш огромна отсечка релси от никога неизпробван материал и да построиш носещ мост от същата нова “стомана” без дори да тестваш, защото “чувстваш, че е качествен”. Законите, които пазят от монопол са въплъщение на злото, а хората, които искат да помагат на другите са представени като некадърници на ръба на умствената изостаналост. Държавата е излишна, тя само пречи на богатите да са богати, а данъците и споделените разходи са бич за свободния човек. Както правилно отбелязва журналистът Адъм Лий : радарите, изследването на космоса, ядрената енергия, компютрите и интернет са само някои от дребните и излишни неща, с които човечеството разполага благодарение на правителствено финансиране. Но Айн Ранд пренебрегва фактите, които не са удобни на черно-белия й поглед към света.

Неслучайно Ранд има репутация основно като автор и философ сред читателите, не сред хората, които имат реноме в тези области. Популярността на обективизма е феномен сред масовата публика, но с изключение на фенклуба CEO-та, републикански сенатори и младежи, които се чувстват окрилени от култа към индивидуалността, името на Ранд не се приема насериозно в академичните среди. Tрудно може да се съгласи човек, че тя  е “най-креативният жив мислител”, (по собствените й думи), като се има предвид, че в активните си години е съвременник на хора като Сартр, Камю, Хайдегер и не на последно място – брилянтният Джон Роулс, който предлага на света значително по-задълбочена и интелектуално значима работа в Теория на справедливостта. Самият Гор Видал казва за Ранд:

(She) has a great attraction for people who are puzzled by organized society, who object to paying taxes, who dislike the “welfare” state, who feel guilt at the thought of the suffering of others but who would like to harden their hearts […] Ayn Rand’s “philosophy” is nearly perfect in its immorality, which makes the size of her audience all the more ominous and symptomatic.

Крайният индивидуализъм, който Ранд сляпо проповядва дори в еволюционно отношение е повърхностна стратегия за оцеляване. На пръв поглед изглежда обратното, ако четем Себичния ген на Докинс, но истината е, че при цялата борба за индивидуално спасение, човешкият род никога не би оцелял без сътрудничеството и взаимодействието между индивид и група- потвърждават го не само легенди като Джон Мейнард Смит, но и редица съвременни проучвания. Има и страхотни съвременни автори в областта на науката и икономиката като Мат Ридли (The origin of virtue), Марк Бюканън (Социалният атом) и Тим Хартфорд (Нещата от живота), които за разлика от Ранд виждат около себе си един доста сложен свят, изпълнен с (не)съзнателни избори, бариери и взаимодействие между редица сложни фактори, които могат да оставят иначе умни и талантливи хора в калта на гетото и пълни боклуци на върха на хранителната верига (спомнете си, че Вълкът от Уолстрийт е по истински случай).

“Run for your life from any man who tells you that money is evil. That sentence is the leper’s bell of an approaching looter.”

Тонът на книгата беше едно постоянно ехо на Гордън Геко. “Greed. Greed is good”, но в Уолстрийт поне беше показана и другата страна на монетата. Ранд звучи меко казано наивно и арогантно, ако си чел горните автори (и много други) и  търсиш дълбочина в преценката за ролята на индивида и обществото. Пък и е малко лицемерно да се говори с такъв патос колко важна е “упоритата работа” от човек, който е работил като началник на гардеробиерната в холивудско студио и е помагал за политически кампании, но основно е намирал финансиране от богати приятели и любовници.

Натрапчивите автобиографични елементи и физическата прилика с главната героиня създават усещане за остра нужда от себеутвърждаване. Дагни е единствената способна и интелигентна жена в един изцяло мъжки, привилигирован клуб и (разбира се) двамата най-Алфа мъжкари се борят за нейното внимание (ако виждате паралел с реалния й живот, едва ли е случайно). Същевременно тя прави секс с тези мъже почти винаги на ръба на насилието и принудата, а контролът е нещо желано и търсено ” the most feminine of all aspects: the look of being chained”.  И при целия този акцент върху великите й способности, когато попада в (няма по-добра дума, колкото и да е иронично) тайната комуна на милионерите, Дагни предлага своя принос и той не е да се грижи за счетоводството, да контролира логистиката, да асистира на учените. Тя иска …да им готви, чисти и пере…Да припомням ли изречението за “Тhe most creative thinker alive”? Креативно решение, наистина…

Реалността в Атлас изправи рамене е бинарна, опростена до обидно просто разделение между две крайности. В нея оперират икономически и политически стереотипи за човешки типажи, не реални хора със сложна мотивация и многопластов характер. Ясно прозира омразата към комунистическите идеи и макар в политическо и социално отношение да съм на страната на Ранд, на моменти бях шокирана колко сляпо вярва, че всяка социално ориентирана политика е Зло и всеки пример за американския капитализъм е спасителният пояс за Цивилизацията. Лесно е да пишеш как хората са паразити, докато прекарваш целия си ден в приемните салони на богатите ти американски приятели, но светът е малко по-сложно място.

Издателство: на български най-новото издание е на Изток-Запад в 2 тома (имате избор между твърди и меки корици); ние се спряхме на изданието на Plume

Цена: 2 х 20 лв (по време на Панаира на книгата обикновено има намаления за двата тома в комплект)