Mъже без жени

По принцип съм остро скептична към етикета “бестселър”. Колкото по-масово е дадено нещо, толкова по-скептична ставам. Затова и доста дълго време отлагах срещата си с Харуки Мураками. Не може да се отрече, че той е един от най-популярните съвременни автори, а подобно реноме е нож с две остриета. От една страна: има известни пистатели със слава, която е напълно подплатена с интересни произведения, въздействащ стил и почерк, който се запомня задълго (веднага се сещам за Еко, Рот, Франзен, Боланьо и т.н). От друга страна са масово надценените автори, чиито имена се тиражират във всеки втори сутрешен блок, късметче от кафе, картинка с мъдрости и т.н (оставяме ви сами да се сетите, гарантирам че с първите три имена, които веднага идват на ум, ще има съвпадение)…

Единственият начин да разбера от коя страна на разделението стои Мураками беше да п(р)очета сама и така се спрях на няколко заглавия, които “отлежаваха” на рафта в очакване на подходящото настроение. И настроението дойде: както и приятното осъзнаване, че Харуки Мураками е от първата група писатели, които съвсем заслужено прокарват пътя си от претрупания рафт в книжарницата до подбраната редичка книги у дома.

С пълното съзнание, че този сборник с разкази не е сред емблематичните му произведения, “Мъже без жени” ми показа достатъчно, за да харесам Мураками от първо прелистване. Не обичам претрупаността и маниерниченето, с което много автори се опитват да прикрият липсата на пълнокръвни персонажи и идеи. За моя много приятна изненада Мураками е точно толкова пестелив с думите, колкото да уцели право в сърцето на емоцията, но без да я поставя на излишен пиедестал. За мнозина сигурно е изненада дори да се говори за емоция: спрямо нашенските разбирания за отношения героите в сборника са прекомерни интроверти: не говорят много, не дават външен израз на чувствата си… За мен обаче такива герои са по-интересни, защото са предизвикателство. Карат те да се вгледаш, да си представиш съвсем различен мироглед. Налага се да включиш всички възможни рецептори, за да ги разгадаеш. И пак не можеш.

т

Японците твърдят, че Мураками не е (типичен) японски автор: за тях стилът му е прекалено пропит със западно влияние. За мен обаче си личеше специфичният полъх на японската култура. Дори мога да направя малко далечен паралел с Odishon: филм на Такеши Мийке по eдноименната книга на Рю Мураками (няма общо с Харуки). Там също си мислиш: о, обикновена история за загубата и търсенето на любовта, самотни интроверти, вглъбени в отчуждеността, традиционните порядки и чуждата за нас култура на общуване. И тогава нещо се обърква и дори не разбираш как и кога си попаднал в един перверзен, почти сюрреалистичен свят на образи, които полазват под кожата ти като отровни насекоми и дълго не можеш да се отърсиш от странното им влияние.

Нещо подобно се случва и в сборника: първите няколко разказа са колкото познати, толкова и далечни. Очароват те със семплите, но интригуващи лични истории: самотен актьор, който изгражда странно приятелство със саможивата жена, която наема за шофьор; студент-бунтар, който не може да се впише в очакванията на обществото и прекомерно сигурната връзка от детските му години…

Някъде към средата, обаче, съвсем неочаквано разказите сякаш започват да пускат пипалата си по теб: от жената, която разказва за предишния си живот като минога змиорка;  през тайнствената посетителка на нощен бар с цигарени угарки по всички части на тялото до змиите, които не вещаят нищо добро и японския Грегор Самса, който не се буди като хлебарка като при Кафка, но е гол, беззащитен и лишен от идея какво изобщо (трябва да) прави на този свят…

Разбира се, Харуки е доста далече от садистичния свят на съименника му (Рю) Мураками (“Децата от гаровия сейф”), но определено има някакво културно сходство в смесването на обикновеното и тривиалното с бързо излизащия от релсите на нормалното свят на някои герои.

Запознатите в детайли с творчеството на Мураками имат критики към незавършеността на разказите в този конкретен сборник и качеството му на фона на други произведения. Не мога да преценя доколко справедлива  е критиката преди аз самата да задълбая повече в творчеството на Мураками така че оставям тази преценка на дългогодишните почитатели.По принцип нямам проблем с т.нар cliffhangers: за мен те дори придават повече автентичност на дадена история, тъй като истинският живот рядко следва класическата структура на литературно повествование със завръзка-кулминация-развръзка.

От друга страна: разказът за собственика на бара, змиите и жената с угарки от цигари беше толкова ужасно интересен, че липсата на отговори накрая ме изпълни по-скоро с разочарование. Със сигурност обаче любопитството и респектът ми са събудени и предстои тепърва да разширявам рафта с японска литература у дома.

Следва да опозная Казуо Ишигуро,  към когото отдавна тая интерес (и който, случайно или не, е един от любимите автори на Мураками).

Издателство: Colibri

Цена: 15.00 (или 12.0 до 9.00лв от сайта на издателството)