Интервю

1910232_127149532467_2385663_n

Снимки: от личния архив на Изабела Шопова онлайн

Изабела Шопова: винаги ме интересува въпросът “Защо”

*Автор на книгите “На изток – в рая”, “На запад от рая” и “Самоучител за преднамерено убийство на скуката”

Всяко кътче на земята вече е било посетено, описано и (съ)преживяно от други. Затова не е никак лесно да се напише истински грабващ пътепис: нужно е не просто описание на преживяното, но и различна гледна точка, чар, щипка хумор, човещина, приключенска изненада и вникване в същността на дадено място. Като човек, който на няколко пъти е сменял домашния си адрес по линиите на глобуса знам със сигурност: под 4-5 месеца престой не можеш дори да започнеш да разбираш дадено място. Турист си. Наблюдател. Подвластен все още на външни белези, трайни заблуди, културни стереотипи, гидове с “Задължително трябва да пробвате”… В най-добрия случай си много любознателен наблюдател с интуиция за нравите на хората и “характера” на мястото.

Именно затова ме грабна написаното от Изабела Шопова: годините прекарани във всяка от страните-герои на книгите й (Нова Зеландия и Австралия) придават дълбочина на увлекателно написаните и забавни истории в книгата. Прозират слоеве лични, културни и географски преживявания, които рисуват много по-пълна и жива картина  на описваните места и нрави. Но нека тя сама разкаже повече:

Писането и повторното изживяване на събитията в думи помогнаха ли по някакъв начин да подредите мислите и емоциите си и да „туширате“ неизбежните трудни моменти?

„На изток – в рая“ започна като серия от писма до близки и приятели. В чуждата културна и езикова среда писмата бяха единствената ми възможност да общувам с някого, който споделя моите културни ценности и разбира моя език. В този смисъл – да, писането на книгата беше моята терапия за оцеляване и справяне с безумния културен шок в Нова Зеландия в началото, а след като я напуснахме се превърна в средство за разтуха и преодоляване на носталгията. За мен лично тази книга има още една важна функция – тъй като е много лична и откровена, съхранила е автентичните ми емоции от времето, когато дъщеря ми беше още подрастваща и с нея възприемахме света по много различен начин. Надявам се един ден, когато тя е достатъчно голяма, този текст да й позволи да види общите ни преживявания и събитията в живота ни от друга гледна точка – през очите на майка си.

219125_10150294938792468_3580467_o

Снимка: Подводно гмуркане/Големият Бариерен Риф, Куинсланд, Австралия

Въпреки универсалния елемент на промяна, пътуването и животът на друго място са строго индивидуално изживяване, което много зависи от това колко отворен е един човек към новото, различното, към смяната на средата и не на последно място – към приключенията. Макар да споменавате често на страниците, че екстремните спортове и изживявания не са за вас: много от случките от „На изток- в рая“ и първите страници, които разгръщам от „На запад от рая“ говорят обатното. Жаждата за нови изживявания и смелото хвърляне напред в неизвестното винаги ли са били част от живота ви, или преходът към живота в една непозната и пълна с предизвикателства страна „отключи“  една нова  Изабела?

И двете книги – за Нова Зеландия и Австралия са автобиографични, писани в продължение на дълъг период от време – общо 10 години и съответно са уловили промените в личността и възприятиятията на главната ми героиня. Аз наистина не се интересувах от екстремни спортове, но сблъсъкът с различната среда и различният мироглед на местните хора ме принудиха да преоценя собственото си отношение към много неща, в това число приключенията и авантюризма. И действително с годините постепенно загубих интерес към материалните и формално-обществени придобивки, а развих вкус към необичайни преживявания, към странните хобита, привички и екстремни спортове на кивитата. Фактор в този смисъл беше и любовта на дъщеря ми към подобни забавления – екстремният туризъм беше едно от онези неща, които можехме да правим заедно, споделено приключение, съвместен проект. Всеки родител на тийнеийджър ще ви каже, че в определена възраст общуването с домашното извънземно се превръща в страхотно предизвикателство. Така че аз използвах единственият останал ни общ език – този на приключението, за да остана в контакт с чуждопланетната цивилизация.

Личи си от пътеписите, че четете и се интересувате много от историята и географските особености на местата, които посещавате. Кои са любимите ви заглавия и автори (на книги и блогове) на пътеписи, които са помогнали да опознаете по-добре Нова Зеландия, Австралия (сега и Антарктида) и света?

Мен винаги ме вълнува въпросът „Защо?“. Защо някое място или хора са различни? За да можеш да разбереш какво мотивира и движи хората и културата на чуждо място и ги прави толкова различни от твоите е важно според мен да се разровиш в миналото, в предпоставките, в различията на средата. И затова аз се интересувам много от местната култура, история, природни оссобености. Също така винаги е интересно да видиш този различен свят през очите на друг човек. Различната гледна точка също предлага отговори на въпроса „Защо?“. На мен ми действа терапевтично – в пътеписите на други автори откривам, че не аз съм луда, а просто мястото е наистина шантаво, ето и други така го виждат.

Любим автор на пътеписи ми е Бил Брайсън. За съжаление той още не  е писал за Нова Зеландия (макар че обеща на среща с читатели в Окланд преди няколко години). Чета с огромно удоволствие пътеписите и книгите на Капка Касабова – и тя като мен е хем българка, хем новозеландка, хем живее в трета страна, та с нея намирам много сходства и допирни точки. Следя много блогове на български пътешественици, на австралийци в България. В подготовката си за Антарктида попаднах на две великолепни авторки – Сара Уилър и Габриела Уолкър, които са написали блестящи бестселъри за своите преживявания и срещи с Белия континент. Изобщо аз чета много пътеписна литература – когато не съм на път, обикалям света с разказите на други пътешественици.

10842351_10153432009647468_7027391342973334427_o.jpg

Популярните издания на Lonely Planet и книгите на чужди автори са по-комерсиализиран, туристически поглед към дадена страна. Аз обаче си мисля, че за да опознаеш истински добре едно място трябва да го видиш през очите на местните, не на организирания масов туризъм. Има ли неща в Австралия и Нова Зеландия, които са ви на сърце, но за които никога не може да се прочете в туристическите гидове?

Това, което е трудно да се види и оцени при бърза туристическа обиколка са хората. Техният начин на живот, философия, възгледи, отношение към живота, тяхната мъдрост, хумор. Моето най-голямо откритие от живота ми в чужбина са новозеландците и австралийците. Тяхното различно отношение към живота, позитивизма, виталният хумор, с който посрещат всякакви изпитания. Грижата за ближния, дори за непознатите, приоритетът който дават на личния живот и емоцианалния баланс. Лекотата с която посрещат и преодоляват нещастията. От тях се научих да не се вглеждам твърде в миналото или в далечното бъдеще, а да живея в настоящето. Те ми показаха как да разпознавам в трудностите и изпитанията възможност за израстване, промяна и подобрение. Да не се оплаквам, а да търся решение. От тях се уча да съм по-гъвкава в общуването си с вселената и да създавам сама съдбата си.

Тези неща не се виждат на фотографиите и няма как да се усетят от туристите, затова съм благодарна че аз имах възможност да поживея в тези страни достатъчно, за да почувствам и попия поне малко от житейската философия на тукашните хора.

12719093_10154565459092468_8388632979514313648_o.jpg

Снимка: Иглика Трифонова/Деница Апостолова

За мнозина Нова Зеландия и Австралия са най-приключенската възможна дестинация, но за вас дори Антарктида не е недостижима мечта, а Марс: само поредна възможност за откривателство. Разкажете малко повече за програмата за писатели, спонсорирана от австралийското правителство и преживяното в Българския антарктически институт: през какво трябваше да преминете и какво предстои?

Едно то нещата, които научих в Нова Зеландия и Австралия е да не изоставям мечтите си, а да работя, за да ги постигна. Дори когато изглеждат непостижими.  Антарктида беше такава непостижиам мечта, докато на започнах да търся начин да я осъществя. След дългогодишни усилия и всякакви  щури (и все неуспешни) планове най-после открих, че Австралийската антарктическа дивизия подкрепя културни проекти, чиито цели съвпадат с тези на Антарктическия договор. Разбира се конкуренцията е жестока, пък и аз съм чужденка, нов се пак кандидатствах. Покрай подготовката на документите се свързах с Българския антарктически институт и се запознах с професор Христо Пимпирев, който от дума на дума хареса проекта ми за книга и ем покани на Българската антарктическа база. И тогава стана наистина страшно. Но пък и интересно.

Трябваше да осигуря финансиране за пътуването си (беше малко трудно да убедя банката, че искам заем не за рисковано приключение на края на света, а за инвестиция в литературен проект), да си взема достатъчно дълга отпуска от работа – два месеца насред вихреща се петролна и икономическа кризи, прекият ми началник едва се въздържа да ми каже, че съм луда да поемам такъв риск, но все пак подписа отпуската, да се подготвя физически и здравословно – за човек, никога не спортувал в живота си това си е цяло приключение само по себе си, да събера подходяща екипировка – аз живея в от много години в тропиците, нямах дори чорапи или шапка. И така, след цяла година приготовления и няколкогодишни напразни усилия преди това, накрая реализирах мечтата си – прекарах един месец на Българската антарктическа база „Св. Климент Охридски“ на остров Ливингстън заедно с експедицията на българските антарктици. В момента работя по книгата си за Антарктида. Ако австралийците одобрят кандидатурата ми ще отида непременно и на тяхната база.

А, за Марс – сигурна съм че няма да е далеч времето, когато дори крехки бабички ще могат да летят в космоса, затова се старая да се поддържам в добра форма до тогава🙂

Българка, новозеландка, австралийка или просто неуморна гражданка на света (ако изобщо могат да се поставят такива опростени демаркационни линии на идентичността)? 

Това е още едно от нещата, които научаваш в чужбина – колко безсмислени са подобни дефиниции. През по-голямата част от живота си бях българка и нямах нито съменния, нито въпроси по темата. Но като станах българска новозеландка в Австралия ме заглождиха съмнения. Тревоги дори, защото смятах че е важно как се самоопределя човек в национален смисъл. Отне ми години да говоря с други имигранти, да чета книги и да се самоанализирам, докато схвана, че националността е просто административна дефиниция – според това къде се е случило да си роден, и на кое правителство плащаш понастоящем данъци се определя коя администрация да ти издава документи и евентуално да се грижи за политическото ти убежище, ако се случи да си в беда. Не националността определя дали си добър човек, дали си живял пълноценно, как ще те запомнят хората, с които си се срещнал в житейския си път.  Истински важните неща в живота са въпрос на личен ежеминутен избор, а не на географска случайност. Така че вече не се терзая с подобни лични драми. И съм българка, и съм новозеландка, и съм австралийка. Ако ми скимне утре мога и с друга националност да се сдобия. Марсианска например – това ще е актуално след двайсетина години.

Безкрайно съм съгласна. Много благодаря за отделеното време и хубав приключенски ден!

Благодаря най-сърдечно и аз! Поздрави от Долната земя!